Птица може да се влюби в риба, но къде ще живеят?

Никита

2010-08-10T18:49:00.000+03:00

Големи - зърната на нейните думи,
но само няколко те спасяват
или убиват.
Това не е простота,
а копнеж по нея.
Танцува прекрасно върху струните на
доверието ти. Опитва го,
като мрежа,
в която да скочи,
когато не я очакваш.

Няма логика в сърцето й. Но на ръба
на всеки полет е предвидила
балкон от пролет.
Хоризонтите се упражняват,
за да я понесат.

Макар че тя
и в клетка би летяла.

Изкушения

2010-06-20T15:32:00.000+03:00

Думите са мъртви
бели лебеди
след последен танц
на мисълта.

Опипвам ги с език,
не бързам.

Корабът - беглец

2010-01-10T12:28:00.001+02:00

Корабът не беше доволен от обслужването, макар да нямаше опит за сравнение.
А капитанът никога не беше учил за капитан. Подхвърлен беше на палубата още като дете – неволята и капризите на времето го моделираха по свой вкус и подобие.

Нямаше други кандидати да заемат мястото му и той се стараеше с цялата сериозност,
на която е способно едно дете.

И понеже всичко се случваше в откритите води на едно пристанище,
а корабът беше стар, закърпен и немощен,
те отдавна за никъде не пътуваха.
И бурите, и дъждовете, и слънцето се случваха там, близо до брега.
Но бряг всъщност и за двамата нямаше.

Тази сутрин корабът се готвеше да избяга от своя капитан.

Съвсем малка приказка

2009-11-28T11:23:00.001+02:00

Малкият човек си остава малък, докато порасне. Той си има малко сърце, още по-малки ръце и най-малки очички, с които вижда леко замъглено малкия си нос. Представете си само колко голяма и страшна може да му се види една пъпка , пък после се опитайте да го убедите, че това не е планина, надвиснала заплашително над него. Обувките му са толкова малки, колкото и на Калигула, когато го обличали във военни дрехи, че той дори не може да ги види. Когато малкият човек попадне сред по-големи хора, започва да се пъчи и да вика силно. Все си мисли, че не го чуват, защото е нисък. Ако попадне пък сред добродушни великани, вика още по-силно, оригва се, подскача като пинчер-нинджа и плюе върху палците на краката им, за да го забележат. Мечтите на малкия човек са съвсем малки, затова пък могат да се надуват. Често може да го видите как издува бузите си като корабни платна, макар че предпочита да си стои на едно място и да се втвърдява като кора на дърво, вместо да си расте на воля. Излегнат пред малката си топла каминка, в малкия си удобно заоблен фотьойл, той обича да мачка с малкия си пръст мравките и да им се присмива, че по цял ден мъкнат нещо на гръб.
Малкият човек е разположил малкия си дух в малко тяло от любов към изкуството, ритъма и синхронното плуване. Но повече предпочита да си избере голямо име с дебели букви, за да има върху какво да стъпва, когато се оглежда.

Да опитомиш часовник

2009-10-25T22:36:00.000+02:00

Някой си играе с времето-

разпъва го на кръст
или го навива на руло,

за да го показва някъде
по-късно.

Някой се опитва да опитомява времето-

подрежда с него пъзели
(така, естествено, не му харесва),

къса ги
и после го забравя.

Някой се опитва даже да го рафинира-

прецежда го няколко пъти
и духа,
за да не му пари.

А то палаво-
затворено в клетка като часовник,

срещу него тиктака, плези се
и повтаря:

"Лъки, ти си геврек."

А после звъни
и бяга.

Огледала

2009-10-22T20:43:00.002+03:00

Мързелива си, а не свободна. Или точно обратното.
Не мога да те контролирам като нямаш никакви желания.
Тревогата е твоят адреналин.
И мимикрията, с която прикриваш следите на поникващите чувства,
а лицето ти остава бяло.
Като стари снимки ги държиш затворени в кутии.
Отваряш ги понякога за малко, но те е страх да ги оставиш
на слънчевата маса по обяд,
за да не избледнеят и да се разтопят на мъртви късове хартия...

А понякога избухваш . Като светкавица.
На хиляди основания и разгневени въпроси.
Тогава съм твоя мишена и център на разразяване.
Как оцелявам ли?!
Стъпвам внимателно.

Когато пък не можеш да заспиш, ме молиш пак да угася луната.
Избягваш всякаква отговорност за своите състояния.
Отказваш да вземаш решения.
Плачеш.
Трябва постоянно да те мотивирам
или провокирам отдалече
с някоя и друга ябълка,
за да се надигнеш от леглото, подгизнало от меланхолия.
Някой ден ще се удавиш.

Оглозгваш мен и думите докрай.
Будиш пълното ми недоумение със слабостта си, объркваш ме постоянно
и започвам да се пристрастявам към тези състояния...
А това ми стига да забравя празния хладилник, неразтребената стая,
ризите си - неизпрани, неизгладени...

По същият начин, по който ти се храниш с книги,
с цветя и пеперуди, с всичко, което обичаш, а то не е много...,

и аз те обичам.

Субтитри

2009-10-22T20:36:00.000+03:00

(жестомимичен превод в ефир)

Когато искам нещо да му кажа
се налага
да се превеждам сама
на всички езици-

си мисли тя

и върти очи,
размахва ръце като гълъб
и се губи от погледа му.

Нейните и моите думи
на пръв поглед
са едни и същи-

се почесва зад ухото той
и нищо не разбира.

А рогата им порят
корема на въздуха-

ей сега ще ги издуха
на края на горичката,
където всички думи са
без корени...

Куче в чекмедже

2009-08-25T09:19:00.001+03:00

Да трия гласове и улики.
Да отминавам спомените си
с презрение.

Да тъпча думи в бузите си
и да се усмихвам,

а после да повръщам зад дивана
с надеждата
да бъда хваната.

Купчините да оживяват нощем
и да забиват в гърлото ми
малкото тъга,

която ми остана...

Напоследък съм щастлива
и това ме притеснява.

Стичане

2009-05-07T15:26:00.001+03:00

Има една мълчалива война на спомените
с радостта.

Има едно земно притегляне,
немилостиво.

Има рани,

превързани до посиняване.

Честит празник, скъпи *

2009-01-02T14:47:00.000+02:00

Той обожава

сенките под очите ми,
сополивия нос по време на филми,
рошавото кълбо
върху главата ми сутрин
и даже
огромния ми бял апетит.

Мълчанието
или отсъствието ми понякога,
но много повече
присъствието
и даже
мърморенето в почивните дни.

Още -
неизлечимата ми тъга,
но най-вече смеха,
най-вече смеха
вечер
в прегръдките на

най-любимите ръце на света.

Някой с толкова дълги ръце

2009-01-02T14:46:00.000+02:00

Някой гъделичка голямото ми лениво сърце,
което се поклаща на дъното като октопод.

На закуска топи солетите ми от пръсти в чая си
и ме спасява от вредния шоколад -

по цели дни ме държи гладна.

Но вечер ме завива в станиол,
слага ме да спя в плетената си шапка,

сънува ме
и мърка.

Кутия с черно-бели снимки

2009-01-02T14:39:00.001+02:00

Мама е малко дете, което капризничи, тропа с краче и се цупи. Болнава е, бледа... Докторът каза да лежи и да си почива. Това беше толкова отдавна, че вече не съм сигурна дали наистина е бил доктор, дали наистина е казал нещо, дали е било…
Сега се топи в ръцете ми, в очите ми, в онези спомени, които никога не са случвали.

Но понякога си я представям…

Млада, здрава и боса – тича към мен с разтворени ръце, като в някоя архивна черно-бяла лента, прожектирана върху бял чаршаф на стената. Прегръщам я силно – толкова съм голяма, че чак я повдигам на пръсти и чувам как крехките ѝ кости пукат. Тя се смее, смее се, наистина се смее, а аз не вярвам на очите си… После ме изслушва внимателно – никога не съм говорила толкова дълго, ожаднявам… Дори не ми се сърди за ироничните шеги и е особено внимателна към това, което никога не казвам – чудесно ме разбира колко много...
Докосва ме, уж без да иска и ме гледа дълго в очите, за да види как расте това, което е посяла – стръкчета от безкрайната си нежност и любов. А аз събирам цветните петна, загатнати от думите ѝ – нейните въздишки и тревоги, малки радости и тайни...

Нося душата ѝ като шал през всички сезони, които минават през мен…

Бог е безкрайно мъдър и щедър – не ни е дал нищо излишно, за да не се разсейваме и да не си губим времето с празни работи. Сега имаме толкова много време да бъдем заедно, да се обичаме и мразим с еднаква сила, да проникваме все по-дълбоко в себе си, макар и с различни скорости и напълно противоположни езици.

Аз наричам болката светлина. А мама я нарича наказание.

Когато ми е трудно да си я представя, отварям кутията с черно-бели снимки.

Никой няма толкова красива майка, която никога не остарява.

Адреналин

2009-01-02T14:35:00.000+02:00

Малко преди да полети,

поднебието на очните ѝ езера
постига гъстотата на мастило
и ѝ придава почти неизлечима
дълбочина на погледа,

гласът ѝ се изтрива от стените,
на които е говорила,
ръцете ѝ се изличават
от свитъка на тялото,

забравят го,

а тишината трае миг
преди да дръпне спусъка.

Песъчинки

2008-11-01T18:23:00.000+02:00

***

Гълъби и хора
се надбягват по площада-
писта за излитане

***

Продавачи и котки
на припек-
пролетен жълт тротоар

***

Дядо води баба за ръчица,
баба води дядо,
с тях е вечността

***

Вятърът е ваза
на калинки
за уханието на цветя

***

Сърцето ми е
със оголен кабел,
трябва да внимаваш

***

Не хвърляй трохи
на изгладнелите гълъби,
щом те плаши шумът от криле

***

Пътувайки събирам
зелените поляни със макови петна
във кошничка –

очите ми не стигат...

***

Бент

2007-12-19T00:02:00.001+02:00

Въображаем белег на равновесие са
плътно стиснатите ти устни.

Зад тях –

невидим вътрешен кръвоизлив.
Наранена река.

Високо, високо мълчание,
зад което думите се

разрастват.

Музи

2007-12-18T23:59:00.001+02:00

- Мен ме нахапаха
и ме оставиха на масата,
дори не ме довършиха.

- Аз пък сама се нахапвам,
от яд,че съм толкова хубава,
а никой не ме яде.

Докато се оплакваха
една на друга,
двете нахапани мухоморки

изглеждаха така привлекателни
в картината на един художник,

който после изяде източника
на своето вдъхновение.

И поне не умря от глад.

Йована

2007-12-01T14:47:00.001+02:00

Ужасно е красива мъката ти -
с прешлени от сол,
с очи насочващи от упор
светлина в сърцето.
Напояваш с нея жадната хартия
и поникват клони във съня ни
с болка.

Ужасно е красива мъката -
опитомява ни като дървета,
впили в нея корени
от дългото и търпеливо
чакане.
Не ни забравя.

Ужасно ни обича -
от малки ни плете
красиви нанизи от думи,
през които вее вятър.
(В съня си даже
ножици държим.)

Но днес е тихо -
гласът й вече в улицата свива,
започваме да чуваме
едва...

Мина

2007-12-01T14:42:00.000+02:00

Изникна внезапно
и седна на масата.

Стоеше унесена
и не обелваше дума,

само една ябълка
разряза на две

и отхапа половината.

Времето мина
и дойде зима.