Никита

Големи - зърната на нейните думи,
но само няколко те спасяват
или убиват.
Това не е простота,
а копнеж по нея.
Танцува прекрасно върху струните на
доверието ти. Опитва го,
като мрежа,
в която да скочи,
когато не я очакваш.

Няма логика в сърцето й. Но на ръба
на всеки полет е предвидила
балкон от пролет.
Хоризонтите се упражняват,
за да я понесат.

Макар че тя
и в клетка би летяла.

Изкушения

Думите са мъртви
бели лебеди
след последен танц
на мисълта.

Опипвам ги с език,
не бързам.

Корабът - беглец

Корабът не беше доволен от обслужването, макар да нямаше опит за сравнение.
А капитанът никога не беше учил за капитан. Подхвърлен беше на палубата още като дете – неволята и капризите на времето го моделираха по свой вкус и подобие.

Нямаше други кандидати да заемат мястото му и той се стараеше с цялата сериозност,
на която е способно едно дете.

И понеже всичко се случваше в откритите води на едно пристанище,
а корабът беше стар, закърпен и немощен,
те отдавна за никъде не пътуваха.
И бурите, и дъждовете, и слънцето се случваха там, близо до брега.
Но бряг всъщност и за двамата нямаше.

Тази сутрин корабът се готвеше да избяга от своя капитан.

Съвсем малка приказка

Малкият човек си остава малък, докато порасне. Той си има малко сърце, още по-малки ръце и най-малки очички, с които вижда леко замъглено малкия си нос. Представете си само колко голяма и страшна може да му се види една пъпка , пък после се опитайте да го убедите, че това не е планина, надвиснала заплашително над него. Обувките му са толкова малки, колкото и на Калигула, когато го обличали във военни дрехи, че той дори не може да ги види. Когато малкият човек попадне сред по-големи хора, започва да се пъчи и да вика силно. Все си мисли, че не го чуват, защото е нисък. Ако попадне пък сред добродушни великани, вика още по-силно, оригва се, подскача като пинчер-нинджа и плюе върху палците на краката им, за да го забележат. Мечтите на малкия човек са съвсем малки, затова пък могат да се надуват. Често може да го видите как издува бузите си като корабни платна, макар че предпочита да си стои на едно място и да се втвърдява като кора на дърво, вместо да си расте на воля. Излегнат пред малката си топла каминка, в малкия си удобно заоблен фотьойл, той обича да мачка с малкия си пръст мравките и да им се присмива, че по цял ден мъкнат нещо на гръб.
Малкият човек е разположил малкия си дух в малко тяло от любов към изкуството, ритъма и синхронното плуване. Но повече предпочита да си избере голямо име с дебели букви, за да има върху какво да стъпва, когато се оглежда.

Да опитомиш часовник

Някой си играе с времето-


разпъва го на кръст
или го навива на руло,

за да го показва някъде
по-късно.

Някой се опитва да опитомява времето-

подрежда с него пъзели
(така, естествено, не му харесва),

къса ги
и после го забравя.

Някой се опитва даже да го рафинира-

прецежда го няколко пъти
и духа,
за да не му пари.

А то палаво-
затворено в клетка като часовник,

срещу него тиктака, плези се
и повтаря:

"Лъки, ти си геврек."

А после звъни
и бяга.

Огледала

Мързелива си, а не свободна. Или точно обратното.
Не мога да те контролирам като нямаш никакви желания.
Тревогата е твоят адреналин.
И мимикрията, с която прикриваш следите на поникващите чувства,
а лицето ти остава бяло.
Като стари снимки ги държиш затворени в кутии.
Отваряш ги понякога за малко, но те е страх да ги оставиш
на слънчевата маса по обяд,
за да не избледнеят и да се разтопят на мъртви късове хартия...

А понякога избухваш . Като светкавица.
На хиляди основания и разгневени въпроси.
Тогава съм твоя мишена и център на разразяване.
Как оцелявам ли?!
Стъпвам внимателно.

Когато пък не можеш да заспиш, ме молиш пак да угася луната.
Избягваш всякаква отговорност за своите състояния.
Отказваш да вземаш решения.
Плачеш.
Трябва постоянно да те мотивирам
или провокирам отдалече
с някоя и друга ябълка,
за да се надигнеш от леглото, подгизнало от меланхолия.
Някой ден ще се удавиш.

Оглозгваш мен и думите докрай.
Будиш пълното ми недоумение със слабостта си, объркваш ме постоянно
и започвам да се пристрастявам към тези състояния...
А това ми стига да забравя празния хладилник, неразтребената стая,
ризите си - неизпрани, неизгладени...

По същият начин, по който ти се храниш с книги,
с цветя и пеперуди, с всичко, което обичаш, а то не е много...,

и аз те обичам.

Субтитри

(жестомимичен превод в ефир)


Когато искам нещо да му кажа
се налага
да се превеждам сама
на всички езици-

си мисли тя

и върти очи,
размахва ръце като гълъб
и се губи от погледа му.

Нейните и моите думи
на пръв поглед
са едни и същи-

се почесва зад ухото той
и нищо не разбира.

А рогата им порят
корема на въздуха-

ей сега ще ги издуха
на края на горичката,
където всички думи са
без корени...

Куче в чекмедже

Да трия гласове и улики.
Да отминавам спомените си
с презрение.

Да тъпча думи в бузите си
и да се усмихвам,

а после да повръщам зад дивана
с надеждата
да бъда хваната.

Купчините да оживяват нощем
и да забиват в гърлото ми
малкото тъга,

която ми остана...

Напоследък съм щастлива
и това ме притеснява.