Честит празник, скъпи *

Той обожава

сенките под очите ми,
сополивия нос по време на филми,
рошавото кълбо
върху главата ми сутрин
и даже
огромния ми бял апетит.

Мълчанието
или отсъствието ми понякога,
но много повече
присъствието
и даже
мърморенето в почивните дни.

Още -
неизлечимата ми тъга,
но най-вече смеха,
най-вече смеха
вечер
в прегръдките на

най-любимите ръце на света.

Някой с толкова дълги ръце

Някой гъделичка голямото ми лениво сърце,
което се поклаща на дъното като октопод.

На закуска топи солетите ми от пръсти в чая си
и ме спасява от вредния шоколад -

по цели дни ме държи гладна.

Но вечер ме завива в станиол,
слага ме да спя в плетената си шапка,

сънува ме
и мърка.

Кутия с черно-бели снимки

Мама е малко дете, което капризничи, тропа с краче и се цупи. Болнава е, бледа... Докторът каза да лежи и да си почива. Това беше толкова отдавна, че вече не съм сигурна дали наистина е бил доктор, дали наистина е казал нещо, дали е било…
Сега се топи в ръцете ми, в очите ми, в онези спомени, които никога не са случвали.

Но понякога си я представям…

Млада, здрава и боса – тича към мен с разтворени ръце, като в някоя архивна черно-бяла лента, прожектирана върху бял чаршаф на стената. Прегръщам я силно – толкова съм голяма, че чак я повдигам на пръсти и чувам как крехките ѝ кости пукат. Тя се смее, смее се, наистина се смее, а аз не вярвам на очите си… После ме изслушва внимателно – никога не съм говорила толкова дълго, ожаднявам… Дори не ми се сърди за ироничните шеги и е особено внимателна към това, което никога не казвам – чудесно ме разбира колко много...
Докосва ме, уж без да иска и ме гледа дълго в очите, за да види как расте това, което е посяла – стръкчета от безкрайната си нежност и любов. А аз събирам цветните петна, загатнати от думите ѝ – нейните въздишки и тревоги, малки радости и тайни...

Нося душата ѝ като шал през всички сезони, които минават през мен…

Бог е безкрайно мъдър и щедър – не ни е дал нищо излишно, за да не се разсейваме и да не си губим времето с празни работи. Сега имаме толкова много време да бъдем заедно, да се обичаме и мразим с еднаква сила, да проникваме все по-дълбоко в себе си, макар и с различни скорости и напълно противоположни езици.

Аз наричам болката светлина. А мама я нарича наказание.

Когато ми е трудно да си я представя, отварям кутията с черно-бели снимки.

Никой няма толкова красива майка, която никога не остарява.

Адреналин

Малко преди да полети,

поднебието на очните ѝ езера
постига гъстотата на мастило
и ѝ придава почти неизлечима
дълбочина на погледа,

гласът ѝ се изтрива от стените,
на които е говорила,
ръцете ѝ се изличават
от свитъка на тялото,

забравят го,

а тишината трае миг
преди да дръпне спусъка.