Малко преди да полети,
поднебието на очните ѝ езера
постига гъстотата на мастило
и ѝ придава почти неизлечима
дълбочина на погледа,
гласът ѝ се изтрива от стените,
на които е говорила,
ръцете ѝ се изличават
от свитъка на тялото,
забравят го,
а тишината трае миг
преди да дръпне спусъка.
