Мама е малко дете, което капризничи, тропа с краче и се цупи. Болнава е, бледа... Докторът каза да лежи и да си почива. Това беше толкова отдавна, че вече не съм сигурна дали наистина е бил доктор, дали наистина е казал нещо, дали е било…
Сега се топи в ръцете ми, в очите ми, в онези спомени, които никога не са случвали.
Но понякога си я представям…
Млада, здрава и боса – тича към мен с разтворени ръце, като в някоя архивна черно-бяла лента, прожектирана върху бял чаршаф на стената. Прегръщам я силно – толкова съм голяма, че чак я повдигам на пръсти и чувам как крехките ѝ кости пукат. Тя се смее, смее се, наистина се смее, а аз не вярвам на очите си… После ме изслушва внимателно – никога не съм говорила толкова дълго, ожаднявам… Дори не ми се сърди за ироничните шеги и е особено внимателна към това, което никога не казвам – чудесно ме разбира колко много...
Докосва ме, уж без да иска и ме гледа дълго в очите, за да види как расте това, което е посяла – стръкчета от безкрайната си нежност и любов. А аз събирам цветните петна, загатнати от думите ѝ – нейните въздишки и тревоги, малки радости и тайни...
Нося душата ѝ като шал през всички сезони, които минават през мен…
Бог е безкрайно мъдър и щедър – не ни е дал нищо излишно, за да не се разсейваме и да не си губим времето с празни работи. Сега имаме толкова много време да бъдем заедно, да се обичаме и мразим с еднаква сила, да проникваме все по-дълбоко в себе си, макар и с различни скорости и напълно противоположни езици.
Аз наричам болката светлина. А мама я нарича наказание.
Когато ми е трудно да си я представя, отварям кутията с черно-бели снимки.
Никой няма толкова красива майка, която никога не остарява.
